Легендата за Горгона

     Откакто се помнеше, Медуза живееше в мрачния и студен Север. Нощите бяха безкрайни, а дните - мрачни и облачни. Видя слънчев лъч един път през живота си, когато беше съвсем малко момиченце. Запомни го завинаги. И дълги години желаеше да го види отново. В малкото морско селце, в което живееше един-два пъти в годината се появяваше по някой пътешественик. Всички до един й разказваха за далечни топли земи, със слънчеви дни, за хора с черни огнени очи и черни буйни коси. Тя ги слушаше в захлас... А сега желаеше да посети тези земи повече от всякога.

     Не разбираше защо красавица като нея трябва да прекара целия си живот в малкото и мрачно селце. Хората, които я отгледаха, не разбираха нейните копнежи. Живееха съвсем прост живот - ловяха риба, и с това се прехранваха. Малката им къщурка бе дървена, зимата  беше много студено в нея. Топлеха се на дърва. Бяха се оженили съвсем млади, и бяха щастливи един с друг. Бяха толкова обикновени, че Медуза беше сигурна, че не са нейни родители. Когато се опитваше да говори с тях по този въпрос, те винаги отклоняваха темата. Единственото, което ги интересуваше беше да я задомят. Но Медуза се ужасяваше от мисълта да живее живот като техния.

     Дни наред  се молеше в храма на Атина. Поиска от нея да й разреши да напусне мрачния Север и да пътува на Юг.  От онзи ден, всяка нощ богинята се явяваше в съня и й забраняваше да напуска Севера. Когато Медуза посещаваше храма й, Атина никога не се появяваше. Срещаха се само в сънищата.

Всред мрака на нощта се появи бледо сияние. Сиянието  се превърна в преплитащи се лъчи от светлина. Медуза прикри очите си с ръце, появи се нещо с блясък на слънце, заслепяваше я. Щитът на Атина! След секунда се появи и самата Атина. Прозрачно блестяща,  грееща с неземен блясък... А щитът й - по-ярък от слънцето, направо я изгаряше.
- Много си упорита, Медуза! Не ти разрешавам да пътуваш на Юг! - чу познатия й вече дълбок глас.

- Не искам да живея повече тук!!! - почти през сълзи крещеше Медуза.

- Откажи се - мястото ти е тук - на Север!

- Защо не ме искаш на Юг - защото мъжете ще гледат само мен ли? 
    Атина смръщи вежди и от очите й заискриха блестящи светкавици....

- Смяташ че ти, смъртната можеш да се мериш по красота с мен... богинята?! - в гласът се появиха металически нотки.

- Не само че мога да се меря... Смятам че съм по-красива от теб, и затова искаш да ме погребеш тук ... в този мрачен Север!

- Ще видим... - Атина го каза толкова тихо, че Медуза не беше сигурна дали думите бяха точно тези.

- Ще пътувам на Юг и нищо няма да спре!!! Най-малко ти ,богиньо!!!

-Така да бъде! - отново се чу гръм, и богинята се изпари.

     Медуза се изправи в леглото. В стаята беше тихо и тъмно. Долиташе далечния звук от морски вълни. Този път сърцето й не биеше учестено, не беше уплашена. Още преди настъпването на утрото сложи в една торба малко сушена риба и потегли ... на Юг.

     След много дни и нощи, които тя не можеше да преброи, слънчевият лъч отново се появи в живота й. Тя още спеше на морския бряг, когато ярък блясък я накара да отвори очи. Красиви слънчеви лъчи бяха пробили облаците. Югът наближаваше.

     През следващите дни слънцето беше неин неизменен спътник, който огряваше не само лицето, а и душата й. За сметка на това, нощите й бяха пълни с кошмари. Често изпитваше необясними болки в тялото си. Обясняваше си го с неудобното спане. Просто й беше нужно легло.

Нямаше представа докъде иска да стигне. Знаеше, че иска да се установи на слънчево място близо до морето. С какво щеше да живее? И това не знаеше... Боговете щяха да решат нейната съдба. Болките в цялото й тяло непрекъснато се усилваха. Тялото вече я болеше и през деня. Най-силни бяха те в гръбначния й стълб и в главата.

В едно малко селце съвсем случайно попадна на знахарка. Знахарката сама я спря на улицата и я покани в къщата си. Медуза веднага я помоли да й даде лек за болките й.Знахарката й подаде шишенце с кехлибарена течност.

Отварата наистина я облекчи. Следващите два дни и две нощи бяха безпроблемни. Никакви болки, никакви кошмари. Спокойствие. И много слънчеви лъчи денем - Медуза се чувстваше като в рая. Напълно забрави Атина и страховитите думи на знахарката.
     През следаващата нощ отново нощува на морския бряг.Рязък спазъм на ръцете и краката й я събуди. Огнена течност танцуваше в гръбначния й стълб и я изгаряше. Чу страшен рев. Осъзна че идва от собственото й гърло.Хиляди нагорещени стрели се забиваха в гърба й. Гърчеше се и се опитваше да ги спре. Но те продължаваха да я изгарят. Агонията й продължи часове наред. Когато нощта започна да отстъпва пред слънчевите лъчи, болките й намаляха и постепенно съвсем утихнаха. Медуза  отново се понесе към царството на Морфей.

Когато се събуди слънцето беше достигнало зенита си. Медуза се изправи и продължи пътя си. Гърбът леко я болеше. Но усещанията не можеха да се сравняват с тези от изминалата нощ. Вървя дълго по крайбрежен път, докато слънцето не залезе.

     И тази нощ изгарящата болка се повтори, и я остави будна цялата нощ.  Гръдният й кош пулсираше. Сякаш плътта й беше разрязвана от хиляди остри ножове. „Умирам... това е краят", мислеше си Медуза. Явно се беше разболяла от рядка болест, която щеше да я довърши.

Следващите няколко нощи бяха наситени със същите преживявания. Адски, разкъсващи болки в цялото тяло и главата. Медуза започна все по-настойчиво да желае смъртта си. Вече спря да мисли за красотата си, за възхищението на мъжете щом я видеха. Искаше единствено болката да спре. И една нощ тя спря...Беше най-спокойната нощ от дълго време насам.

     Една сутрин видя група деца да играят на плажа. Когато погледнаха към нея, всички се разпищяха и побягнаха. Реакцията им я очуди, явно косата й беше много разрошена и те се бяха уплашили.Протегна ръка за да погали косата си. Нямаше коса... Никакви кичури не се вееха около тялото й. Вместо коса по главата й се движеха и извиваха дълги тела. Змии! Страховит писък отекна наоколо.Медуза пишеше от ужас. Видя наблизо езеро със спокойни води. Затича се към него. Когато се надвеси над него, остана като вкаменена от собствения си образ. Дългите й красиви, черни коси бяха изчезнали. На тяхно място се извиваха малки змии с блестящи жълти очи. И нейните очи се бяха променили - бяха жълти и блестящи. А кожата й бе обсипана с блестящи люспи. Бе запазила само изящния овал на лицето си и устните. Когато протегна ръка към образа във водата с ужас забеляза че и ръцете и са в златисти люспи. От гърба й се подаваха  блестящи крила.
- Атина... Какво направи с мен? - тихо зарида Медуза.
Ярък блясък я накара да отвори очи. Щитът на Атина.

- Здравей Медуза! Все още ли си мислиш, че си по-красива от мен? - злорадо попита богинята.

- Как можа да ми причиниш това? - разрида се отново Медуза - Само защото искам да пътувам на Юг.

- Ти просто си много вироглава... - снизходително я погледа Атина - А и е прегрешение да се опълчваш на богиня. Дойдох само да ти разкажа какво те очаква ...

- Не искам да зная какво ме очаква!!! Върви си! Не искам да те виждам никога вече!!! - лицето на Медуза почервеня от гняв и мъка.

- Слушай ме внимателно... На главата си имаш змии - змиите са мои животни. Скоро ще ти порастне и опашка - до няколко дни. Морската вода ще започне да те привлича неудържимо, и ще заживееш в морето. -Медуза искаше да я накара да млъкне и да изчезне от живота й, но не можеше дори да отвори устата си...

- След два дни ще станеш на 21 години. Завинаги ще останеш на толкова - няма да можеш да остарееш.Ще вкаменяваш с поглед всеки, който те погледне в очите... Досега винаги се радваше на мъжките погледи. Отсега нататък всеки мъж ще се страхува да те погледне - Атина надменно се усмихваше.- Ще живееш със сестрите си - Стено и Евриала.

- Богиньо, ти си полудяла - какви сестри?

- О, ти не знаеш за сестрите си - Атина започна да се смее гръмогласно - сестрите ти са горгони. Но ти си по-страшна от тях.

- Не се чуваш какво говориш ... - почти прошепна Медуза.

- Зная, и още как. Ти си дъщеря на морските божества Форкис и Кето. Затова толкова много обичаш морския бряг. Съвсем скоро няма да можеш да устоиш на морската вода и ще заживееш в нея. А с тези крила можеш и да летиш. Сестрите ти ще те научат. Ти самата подозираше, че не си дъщеря на онези хорица, които те отгледаха.

Медуза я гледаше объркано, сълзите й бяха пресъхнали.
- Има и още нещо - продължи Атина- освен че ще превръщаш всички, които те погледнат в камък, и твоето сърце ще се вкамени съвсем скоро. Освен че видът ти е като на чудовище, ще се превърнеш в чудовище отвътре - звънкият смях на Атина отекна наоколо. - А сега те оставям да се любуваш на красотата си...

За секунди образът й избледня и изчезна.

     През следващите дни Медуза вървеше само нощем, а денем се криеше и спеше. Морето все по-силно я привличаше. Една сутрин се събуди с огромна опашка. Вече знаеше, че промяната й е завършена.Приближи се до една голяма морска вълна и се гмурна в нежната й прегръдка.